Home » ИСТОРИИ ОТ ЖИВОВСКИЯ

ИСТОРИИ ОТ ЖИВОВСКИЯ

Димитър Церовски

В Живовският квартал имаше един екземпляр, когото хората наричаха Кольо Ръмо, син на Тошо Ръмо и внук на известния в миналото в Живовци Коло Воденичаро. Та Кольо беше, мъж около 200 килограмов, ерген. Той през целият си живот разсмиваше приятелите и съкварталците си със своите шеги и номера, които сам измисляше и съчиняваше. Но всичките му истории бяха добронамерени към другите хора, а и той сам понякога се самоиронизираше. Буквално, слушащите го се заливаха от смях. Понякога и аз присъствах като слушател на тези измислени истории. Те биваха разказвани увлекателно, и макар че много от слушателите (и то тези, които добре познаваха Кольо) се съмняваха в правотата на историите, но ги слушаха в захлас.
Един пример: Кольо и няколко негови приятели, намерили отнякъде една пластмасова кукла-манекен. Кръстник на манекена, както всеки ще се досети, станал Кольо, който му дал “благозвучното” име Пройчо.
Събрал един ден Кольо компанията и облекли Пройчо в дрехи. Било привечер и вече се стъмвало. Другарите на Кольо, не знаели какво точно е намислил, но всички изпълнявали точно неговите указания. Поставили Пройчо пред входната врата на къщата и се скрили някъде наблизо. През това време, бащата на Кольо – Тошо, се прибирал от работа. Влязъл през уличната порта и забелязал оттам изправена човешка фигура до входната врата, но нали било вече тъмно навън и го помислил за човек. А пък може и малко да се е поизплашил, понеже фигурата не мърдала, а все си стояла до вратата, а и Тошо не смеел да се приближи към нея. Тогава Кольо – синът, тихо казал на приятелите си. “Глейте сега, тато, кък ше си приказва сам”. И наистина, старият Тошо, почнал да говори на непознатия. “А, бе момче, що стоиш тука? Мъцни бе, що мълчиш? Де, бе, молим ти се, мръдни малко от вратата да си улезнем. Цел ден съм работил и ми тегне. А, де бе!”
През това време Кольо и приятелите му се превивали от смях. Бащата усетил измамата и се досетил, че това е работа на сина му. Взел едно дърво, но всички “заговорници” мигом избягали със смях от двора на къщата.
Втори пример: Eдна вечер, същата група, начело с Кольо, решили да погодят номер на съседските бабички, които вечер се събирали на пейката пред Кольо, под осветлението на уличната лампа на приказки.
Отново главната роля била за Пройчо. Кольо забил един нож у манекена, а бабичките седели кротко на пейката и си приказвали. А зад гърба им, откъм двора, Кольо се приближил и бутнал Пройчо през оградата и той паднал пред тях. Бабичките се разпищели и побягнали. А Кольо и другарите му примирали от смях. Така била развалена седянката на досадните съседските баби.
Преди години Кольо имаше мотоциклет CZ. Той му беше свалил ауспуха и така моторът издаваше мощен “рев”. По цял ден Кольо се возеше с него из квартала и вдигаше страшен шум. Бабичките го проклетисваха, понеже той им нарушаваше следобедната дрямка и му викаха. “Кою, стига си ревал цел ден с тоа мотор из маалата, не моа да отдъънеме от тебе”. Кольо пък им отговаряше. “Кво сакате бе,тава да ви неа санаториум тука”. И те преставаха да го задяват. “Нека си троши главата”, казваха те.
Имаше една съседка на Кольо, баба Анка. Тя почина през 1999 г. Понеже беше доста стара и я беше хванала склерозата, почти не разбираше. Но имаше отделни откъслечни спомени от някога. Един ден питала Кольо. “А, бе да си виждал мою Митко (мъжът и Митко Попов, бил починал доста преди нея). Тогава Кольо на шега и отговарял. “Видим го, видим. Е го е с колата, иде откъде “Червеното връвище” (местност в бившето село Живовци).
Така Кольо, понякога непринудено, разсмиваше хората. Но през 2002 г. се разболя и почина. И макар че вече го няма, неговите смешки и истории са все още живи и се разказват с интерес по различни поводи.